СВАТОСВАНЕ И „ПАЗАРЛЪК” („БАБА ХАК”)

            Господството на традицията е много силно в правилото за „правото на бащата” („баба хак”), което е здраво консервирано в запазените ромски групи. Това правило се осъществява чрез „продаване на момичета”.

            Широко известно е стихотворението на ромския поет Усин Керим:

 

            Баба хак, неписан закон,
            страшен закон,
            бащин закон,
            Баба хак.
            На мегдана са се събрали,
            цигани черни
            с коне и катуни.
            В този ден посред лятото,
            в този ден на Баба хак,
            бащите продават тук
            дъщерите си.

 

            Този начин за вземане на момичето се прилага при ромите от незапомнено време. Но в това традиционно правило не става въпрос за покупко-продажба на момичето като стока. Всъщност се купува девствеността ѝ, „честта” ѝ. По такъв начин момчето си купува правото да отнеме девствеността на булката, а родът си купува  правото да причисли бъдещите деца към своята родствена група. Тук са намесени и гаранциите за стабилност на брака, за чистота на групата и за уважение към новата съпруга.

            Практиката на „правото на бащата” е разпространена сред всички подгрупи на кардарашите. Купуването на момичето е гаранция, че няма да се подиграват с него в новото семейство и че съпругът ѝ ще живее с нея.

            Пазарлъците се водят в дома на момичето от бащата на момчето, придружен от негов близък роднина. Бащата на момичето обикновено отначало иска свръхголяма сума, която постепенно намалява. Накрая се стигне до договорка. Ако се постигне общо споразумение, то се „полива”, черпят се и уговарят годежа и сватбата. Ако не – започва се търсене на по-евтина булка на друго място.

            При кардарашите по-висока цена имат булките от същата група, хубавите момичета, които са добре обучени за джебчийство или за това да бъдат гледачки. В ново време по-бедните представители сключват брак и с момичета от други групи („цуцуманки”) тъй като не е необходимо да се плаща „баба хак”. Но тези снахи трябва да научат кардарашкия диалект и правилата на групата.

             „Тракийските” калайджии наричат пазарлъка за булка „логодна”. В началото за престиж бащата определя много висока цена за дъщеря си. Ако момичето е бяло, хубаво, умее да шета и е от добро семейство, толкова цената му се вдига. Тези, които се омъжват за втори или трети път, са по-евтини. Родителите не участвуват в пазарлъка, а изпращат за свои представители възрастни роднини. Ако момчето е по-бедно, но младите се желаят, се искат по-малко пари. Ако момчето няма пари – взема назаем и след сватбата ги изплаща. Когато родителите на момичето не го дават и тя пристава, за нея пак се плаща, но по-малка сума. „Тракийските” калайджии смятат „купуването” на булка  за своего рода предбрачен договор и „купуването е задължително”. Това осигурява щастието на девойката.

            Булките при бургуджиите „се купуват” по време на традиционното събиране на Голяма Богородица (28 август).

            При миллета „бабаак” се взема навсякъде.

            Бащата на момичето при футаджиите също иска „баба хак” – това, което му се полага и за него се води пазарлък. „Баба хак” може да е само един-два чифта обувки и незначителна сума пари.

            Спомени от миналото за купуване на булка са запазени сред лахо, хорохая и лингурари.

            В началото на ХХ век при загунджиите сватосването се договаря между родителите, а момчето трябва да плати определената сума за момичето. За да стане сватбата, сумата се плаща на части. Ако не бъде изплатена, родителите си вземат момичето обратно и обявяват публично нейното връщане в родния катун. Но поне след няколко дни момчето, ако я обича, ще избяга от къщи при нея. Или пък, както се казва, „нашалел ла” – ще я придума тя да избяга с него. В миналото загунджиите са купували съпруги от жените на Айдиа (мюсюлманите номади-железари), когато са ги срещали в Бургас.

            Но по принцип основното традиционно правило, което е стереотипно и е всеобщо разпространено и при ромите-християни, и при ромите-мюсюлмани е договорката между двата рода – с плащане или без плащане.

            След като девойката е харесана и одобрена, и след като са събрани необходимите сведения за нея и за рода ѝ, в нейния дом се организира „сговор”, при който сватовниците на момчето идват да я искат. Названието на сватовниците е„ханамика”. На „сговора” „тракийските” калайджии, лингурарите и футаджиите иносказателно се изразяват за какво са дошли – какво искат и какво предлагат. Разговорът е свободен и няма определени обряди за сватуване.

            Мъжката страна най-вече взима решението за сватба при миллета. Но все пак за да се стигне до това решение е нужно и съгласието на другата страна. При семейството на момичето се изпраща специален пратеник. Той пази в пълна тайна мисията си, защото е възможно да получи отказ и не бива тогава хората да научават за това. Отказът е възможен, ако родителите на момичето смятат, че е рано или пък ако не харесват момчето или сватовете.При съгласие започват преговори и родителите на момчето лично отиват да се сватосват.

            Ромите, приели евангелизма,  търсят своите брачни партньори в кръга от представители на своята църква. За посредник най-често бива използван пасторът или друг уважаван от родителите на момчето човек.

            При грастарите от Костинброд с тази задача се заемат пряко родителите на момчето (майката, или омъжена по-голяма сестра). При посещението, което е обикновено сутрин, се „дава дума”. Семейството на момичето може да откаже няколко пъти. Някога, по време на катунарстването, след няколко отказа, момичето е било открадвано от родата на момчето.

            Но обичайно е моминият баща да не се съгласява от първия път. Той не отговаря категорично, но и не отказава твърдо, ако иска сватовниците да дойдат пак. В противен случай е категоричен, което е знак, че няма да даде дъщеря си на тези сватове. При постигане на договорка започват да се черпят, а на бъдещата булка се дава дребен подарък (златна пара при „тракийските” калайджии). Момичето веднага го взимат в дома на момчето.

            Кардарашите, които са уседнали в Силистренско, дават като годежен дар синджир със златна пара. Момичето е длъжно да носи този синджир, за да знаят всички, че е годено. Другите накити за годеницата са обеци, пръстен, златен ланец с една пара. Когато ги дарят, се приема, че момичето вече е влязло в семейството на момчето.

             При „хорохане” рома майките на двамата млади си разменят забрадките. Забрадката е женски знак и размяната става символ, че годежът е станал.

            На годежа се събират само много близки хора. Младите могат и да не присъстват.

            При фичерите свекървата кани гости, които отиват в дома на момичето. Отиват с музика, носят бакърче с ракия, украсено с цветя и покрито с бяла кърпа. Даровете са овца за сватовете, обувки за братята ѝ. Булката се преоблича три пъти по-време на годежа. Първия път в дома на свекървата. После в дома на майка си. После на отиване в новия дом. Всички тоалети са купени от свекървата, което е знак за охолството на нейната къща. По време на годежа се плаща и част от откупа. Даряват се на младите пари от гостите и от роднините.