СВАТБАТА ПРИ БЪЛГАРОМОХАМЕДАНИТЕ

През седемдесетте години на 20–ти век пъстрият букет от етноси в Казанлъшкия край се обогатява с още един цвят – тук, в красивата Розова долина, се заселват преселници от Родопите. Със себе си те донасят част от духа на величествената планина, своето трудолюбие, широките, волни, звучни и гальовни мелодии. Донасят красивите си носии, неповторимите гозби, уникалния си бит, традиции и култура.

Едно от най–значителните събития в живота на българомохамеданите, както и при всички останали етноси, населяващи българските земи, е сватбата. И както при всички, тя е тясно свързана с икономическото развитие и поминъка на общността.

Доста подробни исторически и етнографски бележки за етноса ни оставя големият родопски книжовник, фолклорист и етнограф Стою Шишков. В книгата си от 1936 година „Българо – мохамеданите” той подробно описва някои ритуали и семейни отношения.

Значителна информация за живота, поминъка и културата намираме и в книгата на Петко Карапетков „По поречието на Малка Арда”. Тук са публикувани истории за селата Виево, Кутела, Тикале и Стърница, разказани са истински преживявания, разкрити са взаимоотношения между българите – християни и българите – мохамедани. Изследвайки историята на с. Стърница, той пише:  „Много семейства в онова време се изселват във вътрешността на страната по липса на работа и препитание.

Най –голямото изселване е станало през 1969 и 1976 година и единично до 1984 година. През поменатите години се изселили общо 262 жители…. Изселниците се настанили в с. Копринка, Казанлъшко…….”

След тези големи изселвания, в Казанлъшкия край се заселват българомохамедани основно от Западните и Централните Родопи и по–малко от Източните Родопи. Правим това уточнение, защото, въпреки че има много прилики в сватбените обичаи на българомохамеданите от тези области, съществуват и конкретни различия.

Първоначално след своето заселване в Казанлъшко, българомохамеданите запазват основни детайли на сватбения ритуал, съставен от предсватбени, сватбени и следсватбени обичаи. С течение на времето и поради смесване с основното население, някои елементи отпадат. Така при следващите поколения се забелязват нововъведения и смесване с черти от сватбите при българите – християни.

Разгръщайки книгата на Петко Карапетков „ По поречието на Малка Арда”, четем: „По сведение на М. Арнаудов препитанието на населението е било изключително от земеделие и скотовъдство. Затова и беднотията била голяма….Втората световна война донесла още повече беднотия и недоимък…. След войната мнозина намерили препитание в горите като секачи, делачи и извозвачи на самар. …”

Това е причината сватбите при българомохамеданите в Родопите да бъдат скромни, но те продължавали дълго време преди и след венчавката. Характерното за всички тях е „триделната структура”, включваща годеж /главене/, сватба и следсватбените гезьо и възвратки. При българомохамеданите съществува поверие, че сватба не трябва да се прави между двата най-големи празника Малък Байрам /Сладък Байрам/ и Голям Байрам /Курбан Байрам/. Забранен е бракът между кръвни роднини до 3 – то коляно. Също така не се гледало с добро око на смесените бракове, както и ако дете в семейството прежени братята или сестрите си. „По-стар брат не се преженва. Още по-малко по-голяма сестра, защото няма да се ожени….”*

 

*Сталева, Л.”Български обичаи и ритуали”,с.132

Подходящата възраст за женене при момите била от 14 до 20 години, а при момците – от 18 до 22 години. Харесването /галенето/ е ставало:

-          На седенките /попрелките/, които ставали в зимните вечери и на които присъствали

и стари хора от двата пола. На тези попрелки всяка мома работи собствено ръкоделие /плете, шие, преде/ и заедно с момците пеят любовни песни.

Съществували строги правила, според които срещи между младите насаме в къщи,  на улицата или на други самотни места не могат да стават. Ако ли пък станат, то момата бивала строго наказвана от своя баща.

            В миналото, за да завърши харесването с годеж или сватба, е било необходимо съгласието на родителите. По традиция и тук активните действия били от страна на момчето, докато момичето е по-скоро пасивно. Но и двете страни задължително трябвало да уведомят своите родители и да получат тяхното съгласие.

            „Момъкът, макар и срамливо, обажда най-напред на майка си коя мома е аресъл. Майката от своя страна съгледва момата, изучава характера й и родителите и се споразумява с мъжа си.

            Без съгласието на родителите си нито момъкът, нито момата сами могат да се вземат. Ако момъкът е аресъл някоя мома и родителите му са съгласни, ала момините родители не я дават, тогава момъкът дебне случай, грабва момата с измама от някоя къща, от улицата и другаде. Тогава казват: украл си е невеста, а за момата: пристанала му е.”*

            Такава е историята на Каньо Миленов Илийков, родом от с. Стърница, преселил се през 1980 г. в с. Копринка, Казанлъшко. Със своята бъдеща съпруга Сребра Младенова се знаели още като ученици. Но родителите на момата не били съгласни, защото родът й бил богат, а неговият – по-беден. Срещали се тайно, но само по улиците, и то съпроводени от други моми и момци.

            „След войниклъка, на първи май, 1970 г., спомня си Каньо Илийков, когато тя бе на 18 години, се уговорихме да се подготви и към 11ч. вечерта да се покаже на прозореца. Сигналът бе аз да светна три пъти с фенерче. В уречения час аз дадох сигнала, но при отваряне на прозореца се вдигна шум. Родителите й чуха и баща й излезе, за да провери какво става. Като не видя нищо съмнително, се прибра. Аз обаче продължих да чакам. Чакаше и тя. Към два часа взех една стълба, качих се по нея до прозореца на моята Сребра и най–напред й взех багажа. А вземеш ли веднъж багажа – край – и момата веке иде. Крихме се един ден в гората. В селото живееше една самотна баба. Искахме да се скрием при нея, но тя като разбра от чий род е момата, отказа да ни скрие. Отиде обаче да съобщи на моите родители. Вечерта брат ми дойде в гората и каза, че може да се приберем в къщи. Моите родители ни чакаха, а невестата ми, по обичай, целуна ръцете /полюби/ най-напред на баща ми, после на майка ми и след това на всички мои братя и снахи. Това е знак, че иска да я приемат в дома ни….”**

            Историята на Каньо Илийков не е единичен случай. Голяма част от възрастното население, преселило се в с. Копринка, разкрива подобни картини. Такива крадения са били на почит. Те са се случвали дори и през 70- те години на миналия век.

 

*Шишков, С. „Българо-мохамеданите”, стр. 88

**Записал М. Желева, м.януари, 2017

            По традиция след като изборът е направен, се пристъпвало към годежа /главилката/. Момковите родители изпращали някой свой роднина в дома на момините. Обикновено това е тайно, защото никой не знае какъв ще е отговорът. Сватовниците /момарите/ са посрещани любезно в дома на момата. След като /по стар обичай/ изпият кафето си, момарите започват да ровят с дилафя в огнището.

            „- Защо ровите, зор ли имате?” – питат родителите на момата.

            „- Зор имаме – отговарят момарите – момче имаме за женене, а вие имате мома. Дошли сме да я искаме”

            Не винаги родителите на момичето се съгласявали още при първото посещение на момарите. Често пъти, ако момата е още малка или рубата /чеиза/ и не е готова,  момарите идвали втори път.

            Кина Асенова Илиева /68 г./ родом от гр. Неделино, си спомня:

            Бях на 16 години – млада, с дълга руса коса, сплетена на дебела плитка, когато Христо изпрати майка си да ме иска. Христо беше на 20 години, току-що изкарал войниклък. С него бяхме комшии, но не си говорехме, защото не беше разрешено. Един ден майка му дойде в дома ни, за да ме иска за снаха. „Момичето ни е младо още, не е за женене” – беше отговорът на моята майка. А и чеиз нямах достатъчно. И мама започна да ми приготвя още чеиз. След време Христо изпрати за втори път майка си да ме иска. Мама се съгласи веке, а и аз обещах. И след една седмица дойдоха всички негови роднини с дарове, за да уговорят сватбата…”*

            От деня на главенето до сватбата, което може да е от 1 неделя до 2 години, годеникът ходел често на гости у момини, но разговарял само с нейните родители. Момата се криела в някоя стая, или оставала със своите родители, но не сядала, а работела права – в знак на почит към годеника си.

            Най–голямото задължение на момъка било да изгради къща, а момата  - да занесе руба /чеиз/ в нея. Когато всичко било готово, започвала подготовка на сватбата: определя се деня; колко момини /близки роднини на момичето, които го изпращат/, годешници /близки роднини на годеника, които взимат невестата/ и сватбари /по–далечни роднини на момата и момъка/ ще бъдат поканени, какви дарове да готви момата.

            След насрочване на сватбата, най-голямото задължение на майката било да отдели рубата /чеиза/ на момата. Той се състоял от ръчно изработени халища, одеяла,  черги, тъкани, бродирани, везани, шити дрехи, чорапи, терлици и др. Рубата се подреждала /скалъпесвала/ в най-голямата стая на няколко реда. Тя била окичвана и подреждана така, че да се виждат всички изработки от момичето и от майка му. Цялото село минавало, за да види рубата. Въпрос на престиж било коя мома ще направи по-голям чеиз.

            В деня, определен за вземане на чеиза, в дома на момата се събирали нейни близки и роднини, приготвяло се угощение. Сред всички гости била  и „мълчаливата баба”. Тя била пратеник от мъжката страна, сядала край софрата с торба през рамо и мълчала. В торбата слагала чини, вилици, точилки и други предмети, които след това отнасяла в новия дом на момата и нищо от това не се връщало обратно в моминия дом. „За да не се повърне булката” – казва Кина Асенова. През това време гостите се опитвали да я заприказват, закачали я, като използвали всякакви похвати – шеги, песни, провиквания. Ако „бабата” издържи изпитанието, това било знак, че невестата ще е мълчалива и послушна. Ако ли не – невестата ще е много приказлива /„устата”/ и непослушна.

            След като гощавката приключи и ”мълчаливата баба” е доволна, започва товаренето на рубата. Преди това обаче мъжката страна преминава през още едно  изпитание - „откупуването” на чеиза. Пред него заставали малки деца – братя, сестри или роднини на момата, които имали за задача да продадат чеиза на мъжката страна – на бащата на младоженеца. Той дава дребни пари на продавачите, които обаче често не се задоволяват с малко. Всичко е съпроводено с много смях, закачки, веселие и песни. След като се откупи, рубата се товари на катъри или на каруци. Накрая остават дилафа /за да пали невестата огъня/ и огрибката /за да пече колаци/. Ритуалът по купуване на рубата е запазен и днес, той продължава да бъде част от тази колоритна сватба.

            А какво става в дома на момъка преди сватбата?

            От зори в двора гори огън и врат казани – единият с курбан, а другият - с шарен фасул. Всички се готвят за предстоящата сватба. Гайдите свирят, събрали са се роднините на момъка, както и неговите най-верни другари. Това са така наречените превърници. Те са въоръжени, и яхнали мулета, тръгват първи към дома на момата. По пътя ги дебнат различни капани и уловки, поставени от моминия род. Когато ги преодолеят и стигнат до нейния дом, превърниците се опитват с хитрост да влязат в него. Тук също ги дебнат препятствия. Но целта на момците е една – да проправят пътя на годешниците и да влязат в дома на момини. И никакви уловки не могат да ги разколебаят. А след като влязат, те пукат /гърмят/. Това е знак, че всички сватбари могат спокойно да влязат, за да вземат невестата.

Най-напред влизат родителите на момчето, дядото и бабата, кума и кумата /ако има такива/. Родителите на момата посрещат сватовете и ги даряват с дарове: за свекървата – кърпа за глава, чорапи, пешкир, а за свекъра – риза, чорапи, пешкир.

Докато сватовете се гощават, в една стая най-близката приятелка на бъдещата невеста я подготвя за сватбата: сплита косите й, облича я в сватбената премяна, която се отличава от празничната само по булото, което се поставя на атлазеното фесче и което може да бъде червено или бяло на цвят. Къносване на булката се е правило в отделни части на Родопите. Кина Асенова си спомня: „ В деня на сватбата мама ме сплети на две плитки и ме забради. Бях облечена с шалвари и риза. Баща ми, /който е доведен/ ме изведе с кърпа, предаде ме на бъдещия ми свекър и ме качиха в каруца. Там свекърва ми ме забули с червено прозрачно було и потеглихме”

В своето изследване „ Сравнителен поглед върху хороводните песни на българомохамеданите от Средните и Западните Родопи” Анелия Жекова описва и носиите от тези области на България: „Българомохамеданите имат пъстри народни носии, изработвани в миналото от домашни тъкани. Те са различни в Западни и Средни Родопи. Женската празнична носия в Средни Родопи включва: бяла бродирана риза с кенар по полите, ръкавите и гърдите; везано клашниче /елече/ , дълга кадифена антерия с две крила /кафтан/, връхна бродирана атлазена дреха – хърка или салта, шарена триъгълна кърпа като пояс, наречен кушек, и престилка на квадрати /мендил/, опасана на кръста. На краката се обуват шарени чорапи или терлици. На главата се носи фесче от атлаз с нанизани сребърни парици, наречени тепеликци, висулки и разноцветни мъниста. Върху тепелика се слага дълга бяла кърпа, наречена тестемел. На гърдите си носят богат наниз от сребърни игли, верижки със стъклени мъниста, нанизи от златни или сребърни монети, наричани каргии и муска.

За разлика от тази носия българомохамеданките от Западните Родопи насят друга, която включва: риза, сая, дълги гащи – шалвари, пояс, връхно елече, дълга престилка и покривало за глава, което днес не се носи и е заменено с кърпа за главата”

Така нагиздена, невестата чака, а пред вратата й стоят нейните братя и сестри, които  ще „продават” булката. Бащата на младоженеца, разбира се, плаща символично, за да я откупи. След като приемат откупа, бащата на невестата я извежда  и я предава  на бащата на младоженеца. Майката дава последни напътствия на своята дъщеря. Момини пеят „Ела се вие, превива” или друга прощална песен.

Гайдите свирят, тъпаните бият, пеят се сватбарски песни и се играят хора, които не спират до къщата на момъка. Булката е качена на кон, богато украсен с халища, мъниста и ширити и воден от младоженеца.

В двора на момкови невестата целува ръка на момкова майка, а тя я захранва с питка и мед, чупи игла пред челото й /за да се пречупи сърцето й и да приеме новия дом като свой/ и слага хляб /питки/ под мишниците й /за да влезе берекет в къщата/. След това предава невестата на сина си, който посредством кърпа я залавя за ръка и я въвежда в дома. Венчаването се извършва от местния имам и се записва на книга.

И отново песни, хора, гайди и тъпани….Всички се нареждат около трапезата, на която има курбан, шарен боб, мляко, сирене, колаци, питки, вино и ракия. Невестата дарува гостите се с пешкири, мендили или кърпи.

 „ На двора се залюлява голямо хоро. Води го дядото. До него е бабата, младоженците, сватбарите….” * Всички са в приповдигнато, весело настроение. Пеят се песни, чуват се провиквания и гърмежи. И така е до късно вечерта, когато сватбарите се разотиват.

На сутринта, след първата брачна нощ, в знак на благодарност за нейната  девственост, невестата е дарена с дарове от свекър и свекърва. Те изпращат блага ракия и дарове и на нейните родители. А няколко дни по - късно, на „блага ракия” се канят и роднините на младоженеца.

На следващия ден, след сватбата, всички комшийки гостуват в дома на новото семейство. Свекървата приготвя традиционни ястия – пататник, боб чорба, колаци и гощава богато гостенките. Невестата целува ръка на всички, застава права и през цялото време мълчи /мрени/. Този обичай се нарича палаварник и е един от обредите за представяне и  въвеждане на невестата в новото обкръжение. На палаварника поставят в скута на невестата мъжко бебе, за да може първата рожба да е мъжка.

Една седмица след сватбата младоженците, заедно със свекър и свекърва, гостуват на своите сватове. Носят дарове, а сватовете ги посрещат богато. Младоженците полюбват /целуват ръка/ на родителите и всички се хранят заедно. Това гостуване се нарича заврътка. А когато родителите на невестата гостуват у своите сватове, това е поврътка.

След тези гостувания, две – три седмици след сватбата, започва гезето – гостуване на младото семейство в роднините на младоженеца.

Това са следсватбените ритуали, които са запазени и днес. С тях завършва преходът на младите като семейство и приобщаването им в родствените групи. „Завършила е и сватбата, а с нея и един цял период в живота на българина”**

Днес с изучаване на сватбения ритуал ние изучаваме творчеството и душевността на всички етноси, населяващи българските земи. И в миналото, и в наши дни сватбата се е запазила като истински празничен обичай. Повтаряна многократно през годините, тя е съвкупност между традиция и съвремие, пази опита на нашите предци и винаги ни докосва до вълшебния свят на народа ни.

 

 

*Карапетков, П. “По поречието на Малка Арда”, стр. 62

**Генчев, С. “Сватбата”, стр. 105

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

 

1.      КАРАПЕТКОВ, П.  По поречието на Малка Арда, 1994

2.      ГЕНЧЕВ, С. Сватбата, С.,1987

3.      СТАРЕВА, Л. Български обичаи и ритуали, С., 2005

4.      ШИШКОВ, С. Българомохамеданите, С., 1997

 

-          АНЕЛИЯ ЖЕКОВА Сравнителен поглед върху хороводните песни на българомохамеданите от Средните и Западните Родопи, 2007

-          КАНЬО ИЛИЙКОВ  Спомени

-          КИНА АСЕНОВА     Спомени

-          БИНКА ХУНЕВА      Спомени