Сватбени обичаи при българите

ВЕНЧАВКАТА

            По спомени на Стефана Ганчева и Кица Ангелова от село Шейново сезонът на годежите и сватбите там е бил през зимата.

            Според Людмила Китипова-Попова в село Енина неделният ден е най-важният в традиционната сватба. Всичко започва в ранни зори и завършва късно вечерта. Преди изгрев слънце у момини пристига деверът заедно с няколко поддевери – негови приятели. На шапките им са закичени цветя и носят бъклица, украсена също с цветя. Майката на младоженката ги посреща. Деверът казва, след като подава бъклицата с виното: „Много здраве от…(следвали името на младоженеца и баща му). Пратиха ме да ви кажа, че днес ще е сватбата. Да не сте забравили?“ Майката отговаря: “Благодаря за хабера! Да сте живи, да сте здрави! Носете много здраве! Не сме забравили.  Ще ви чакаме да дойдете за булката!“ След което тя отпива от бъклицата.

            След няколко часа деверът идва пак, но сега вече е придружен от гайдаря и от други млади сватбари. Те пристигат шумно и весело, като носят тържествено венчалния сукман на булката върху тепсия, постлана с бяла кърпа. След като предават сукмана под звуците на гайдата, те веднага се връщат обратно. На изпроводяк им дават дарове, които трябва да занесат у момкови.

            Започва обличането на булката. Помагат дошлите за тази цел нейни приятелки. Първо я обличат с булчинска риза – чиста и нова, с везан нагръдник и копринени ръкави. Отгоре слагат изящно подплатен чохен (сукнен) сукман. Тя бива обута с бели калцуни на краката, обточени с черни гайтани. Върху калцуните слагат жълти катърки (кожени обувки) с остър нос. Опасват й пъстра престилка.

            Следвала прическата. Дружките на булката разплитат плитките й, на челото се отделят един кичур коса, който отрязват до средата на челото. Останалата коса се заплита на две плитки. На главата се слага кръгла шапка с плитко дъно, подобна на фес, но с малка пъпка отгоре. Върху шапката се връзва неголяма червена забрадка. Най-отгоре се намята тънка копринена забрадка, която е с червен, син или жълт цвят. Краищата й весят свободно, а не се връзват. Окачват се нанизите с пендарите на шията, а като връхна дреха обличат младоженката с кюрк, който бил задължителен, даже и времето да е топло. (Кюркът е дълга горна дреха, подплатена с кожи, кожухче.) По-бедните хора си позволяват шаячен кюрк, но при по-богатите той е сукнен, подшит с агнешки кожи и украсен с лисичи боази (ревери) отпред. Срамно е, ако булката на сватбата си е без кюрк. Ако родителите на момичето нямат средства за такава дреха, то вземат  назаем от роднини или съседи.

            Така е било в село Енина според Людмила Китипова-Попова. А по свидетелство на Кольо Иванов в село Кънчево невестата се облича преди да се вземат кумовете и дрехите и са били следните: обувки, рокля, палто, бареж, було пред лицето и венец от бял восък на главата.

            Марияна Ибришимова-Петрова, изследовател на село Шипка, пише: „В Шипка булото е жълто на цвят, вълнено, ръчно тъкано. Според обичая в селището то прибулва булката отпред и отзад до кръста, като се забожда само отзад.

            Младоженецът се венчава с потури от домашно тъкана черна вълна, обточени с широки гайтани и салтамарка. По-късно салтамарката е заменена с кюрк.”

С. В., ж., р. 1952 г. от град Крън свидетелства, че през 1969 г. се е женила с бяло було, а не с червено. (Наш краеведчески източник.)

Мариана Димитрова, род. 1945 год., от гр. Крън през 1962 год. на сватбата си е била облечена къса розова рокля.

            Според Людмила Китипова-Попова в село Енина събитията продължават така: докато гласят момата, от дома на младоженеца тръгват сватбарите. Отново с гайдата начело всички се отправят към кума, без когото, разбира се, сватбата е невъзможна. Влизат в двора му и гайдарят започва да свири призивно. Но кумът не излиза да посрещне гостите. На всички било известно, че той отдавна е готов, но се спотайва и заедно с кумата наблюдават какво става на двора през процеп на прозореца. Гайдата свири още по-призивно. Това продължава, докато търпението на сватбарите почти е изчерпано. И най-после, след като е показал своята тежест, кумът излиза, облечен в кюрк. Кюркът е украсен с пищни боази от астраган. Кумът носи бъклица и с викове: „Бре! Бре! Бре!“ отива при сватбарите. Заедно с него излиза и пременената кума. Тя изнася тепсия, застлана с нова кърпа, върху която е булото и двете венчални свещи, вързани с червен конец.

            Цялата сватба тръгва пак, но сега начело е кумът. След него върви младоженецът. Деверите носят тепсията с булото. В ръцете на кумата са венчалните свещи. С призивни подвиквания и свирня достигат къщата на булката. Майката на момичето ги посреща с кана вино. Първо кумът, а после и другите отпиват от виното.

            Булката не се вижда. Младоженецът се изкачва на судурмата (на чардака). Тогава тя се показва през вратата и от един калайдисан сахан (медна купа) гребва жито или ориз, смесени с шарени шекерчета и дребни медни монети, и ги хвърля към младоженеца. В джобовете на потурите си младоженецът има също жито, ориз, шекерчета и парички и хвърля към нея с шепи от тях. Замерват се така по три пъти всеки. Което остане в сахана, булката смита надолу с босилкова китка. Децата, присъстващи на събитието, се хвърлят и се боричкат за шекерчетата и паричките.

            Взимането на булката в Дъбово според Къньо Кънев-Писанкънев е ставало така: „В уреченото време бабалъкът обявява, че е време да ходят за булката. Всички сватбари, закичени с кърпички и пешкири, с бръшлянови клонки, позлатени с варак, тръгват за булката. Зеленото листо със златист варак придава особена красота и тържественост на китката.

            Наредени по важност, най-напред се движат играчите, след тях свирачите, следвани от кумовете с младоженека и девера, и след това всички останали. С викове и гърмежи влизат в дома на булката. Тя е заключена със своите дружки в най-подредената соба. За да дадат булката, младежите зад вратата от страна на младоженката, искат откуп от бабалъка и близките до него сватбари. Двете страни водят шеговит пазарлък. Бабалъкът с младежите натискат заедно полуотворената и като преодоляват съпротивата, дават откупа и завеждат булката при кума.”

С. В., ж., р. 1952 г. от град Крън разказва: „Сватбата ми беше през 1969 г. При извеждането ми от дома ми от чиния хвърлях жито, смесено със стотинки и бонбонки. Първо се хвърля назад, после напред. След това чинията се чупи. Приготвено е менче с вода и червена китка. При излизане от родната къща булката рита менчето.“ (Наш краеведчески източник.)

            Според Людмила Китипова-Попова в село Енина момичетата, наречени калини, внасят булото, което има предназначение да пази булката от зли очи. Затова то е направено от червено, непрозрачно домашно памучно платно. Непрозрачно е още и за да не види булката пътя към новия си дом, та да не може да се върне обратно! Булото е дълго около три метра и половина. Прегъва се наполовина, за да се получи качулка. Прозрачното було се появява в Казанлъшкия край чак след Освобождението и се нарича ситка.

            Под подканващата свирня на гайдата кумата отива в собата. Всички с уважение й правят място. Булката й целува ръка. Калините й подават две жегли, които представляват трендафилови пръчки, без тръните, на които са забучени ябълки. С помощта на тези жегли кумата поема булото и го мятала върху главата на булката, която отново целува ръка на кумата. Калините донагласяват булото, като краищата му висят свободно. Като е така забулена, булката може да вижда сама върховете на катърките си. Ето затова калините й помагат да се придвижва.

            Докато забулват булката, което било чисто женска работа, деверите ритуално се промъкват в къщата и започват да тършуват. От полиците те „открадват“ специално приготвени за тях глинени паници, които те мушват в поясите на потурите си.

            В село Запалня според Стойко Стойков това е ставало малко по-различно: „От кума се връщаха отново в къщата на младоженеца и след това с музика, песни и игри по целия път, обикновено ръченица, се отправят към къщата на булката. Тя е затворена в определена стая, заобиколена от дружките си. Ставаше големия пазарлък. Имаше изкусни майстори в тая работа. Пущаха се най-различни шеги, надхитряха се, докато най-после булката бъде откупена. Едва тогава пускаха момъка при нея. Тогава и кумата влизаше и забулваше булката с булото.

            В една стая е нареден чеизът на невястата. Всички жени и моми минават да го видят, ахкат и издават радостни възклицания, хвалят майсторлъка на момата. Чеизът се изнася и товари на каруцата, която е спряна насред двора.

            Момъкът и младоженката са препасани с големи кенарени пешкири. Бащата на момата ги хваща за пешкирите (юларите) и извежда булката навън насред двора, където е сложена голяма общоселска трапеза и на най-централно място са седнали свекърът и свекървата, кумът и кумата. Започва даряването.

            След това цялата сватба се отправя към черквата, къдете става венчаването.”

            Според Стефан Овчаров в село Елхово обряда има свои особености:

            „Важна роля играе заложникът – един от първите помощници на побащима. Тоя помощник има да извършва следните задачи: взима нарочна украсен кравай и паница с ядене, свързва това в шарена цедилка и бъклица, закичена около шийката, отнася го в дома на момата. Посрещат го сватбари от момина страна. На двора излиза и самата булка. Изваждат кравая, хващат го двамата с булката, разкъсват го и го раздават на сватбарите за здраве на младите. Заложникът остава и чака, докато дойдат сватбарите на момъка.”

            В село Турия според Лилия Димитрова при прибулването на булката се пее следната песен:

 

Мари Донке, вярна айко,

що прибърза да се жениш,

с айки ли се наайкува

или с момци нахортува?

 

            В село Крън по свидетелство на Мимо Чаков при извеждането на булката от дома й майката счупвала пръстена паница под иконостаса и кляка над нея. А при срещата на булката и младоженеца, когато са един срещу друг, се хвърля ориз, примесен с бонбони и някоя пара, а децата на орляк се хвърлят да обират и бонбоните, и паричките.

            В село Елхово според Стефан Овчаров, преди да отведе булката от къщата й, младоженецът е слагал ръката си върху изпечена баница и парчето около ръката му се изрязва с нож, а после това парче се носи в дома му.

            Според Людмила Китипова-Попова в село Енина калините и крепачките повеждат булката към двора. Шествието се подрежда отново. Младоженецът е до булката, но няма право да я докосва. От другата й страна е крепачката, без която не би могла да върви. След тях са кумът и кумата, деверите, калините, близки и роднини. Под звуците на гайдата шествието тръгва за православна венчавка в църквата. Гайдарят запява прочувствено:

 

Мълчи, мълчи, булче младо,

мълчи, не тъгувай.

У момини двори, булче,

тъмна мъгла пада,

у момкови двори, булче,

ясно слънце грее.

 

            Деверите забавляват сватбеното шествие, а когато булката престъпва навън от прага на бащината си къща, те изваждат от поясите си пищови и отбелязват с гърмежи тържествения момент. Следва песента:

 

Ела се вие, превива,

мома се с рода прощава:

-Прощавай, рода голяма,

И ти рождена майчице.

 

            В село Казанка по свидетелсво на Деля Стойчева Колева се е изпълнявала следната известна песен:

 

Слънцето трепти, изгрява,

мома се с майка прощава:

- Прощавай, майко прощавай,

дор девет пъти прощавай.

Досега бяхме заедно,

отсега жива раздяла.

Досега съм та слушала,

отсега, майко не бива.

Аз веки, майко, отивам

при друга майка момкова,

при свекър и при свекърва,

при зълви и при девери.

Дали ще да ми й весело,

както ми й, майко, при тебе?

На тебе, майко, оставям

моята равна градинка.

Вечер я, майко, поливай

със бистра вода студена,

сутрин я, майко, поливай

със бистри сълзи горещи.

 

            В село Турия според Лилия Димитрова се е пеела следната  прощална песен:

 

Сватба се вдига сред равни двори,

сватба се вдига – цветя и свила.

Гайдарят свири, свири, говори:

„Стъпяй, пристъпяй, булчице млада,

както се дели жито от плява,

тъй се дели чедо от мама,

от мама, още от тати,

от сестри, още от братя…”

 

            Песента в село Бузовград, с която булката се е разделяла с майка си, е подобна на тази в село Казанка:

 

Прущавай, мамо, прущавай!

До сига бяхме заедно,

от сига жива раздяла.

Обедъ ще дъ обядвам

със свекър и със свекърва,

със зълви и със девери,

и със по-стари итърви.

Прущавай, мамо, прущавай!

Цветето да ми поливаш,

заран със ситна русица,

на пладне с вудица,

а вечер, мамо, със сълзи.

 

            В град Гурково според Донка Йотова има следната особеност при прощаването на младоженката с близките й: „Майката разкопчава шубата на младоженеца и слага сахан в пазвата му:

            - От днес нататък все заедно бъдете и от една паница яжте. Хем да се имате, че Иванка ще бъде сред чужди хора. Ти й помагай и гледай да обикне твойте хора и те нея да обичат. Хатъра им да гледа.

            Младоженецът закопчава шубата и дава знак на съгласие и посяга да скъса петелката на ризата на бабата. Помайчимата го подканя:

            - Ха сега, Иване, скъсай петелката на ризата на баба си, че да си отдъхне душичката й. Последна дъщеря задоми вече. От днес нататък с разкопчано огърле да ходи…”

            След прощалната песен гайдарят подхваща ръченица. Деверите започват да танцуват игриво и весело. Те ситнят, приклякват и подскачат като се чуват възторжените им викове през целия път. Започва чупенето на „откраднатите“ глинени паници. В такта на играта някой от играчите вади паница от пояса си, завърта я в ръцете си и изведнъж я удря в земята. После започва лудо да подскача върху счупените парчета. Чупят паници, чак докато стигнат до църквата.

            Пред църковния двор шествието спира. Кумът влиза вътре, за да провери дали всичко е наред. Под звуците на гайдата се люшва хоро. На него се хващат всички сватбари, и млади и стари.

            Според Людмила Китипова-Попова в село Енина, когато от църквата се появява клисарят, придружен от петте момчета, облечени в църковни облекла и с рипидите в ръце, хорото мигом спира. С богородичната песен „Достойно ест“ те повеждат младоженците към западната врата на църквата. Клисарят залюлява полилеите и по време на венчавката те се движат тържествено. Свещеникът разменя пръстените на младоженците и ги повежда към средата на храма, където се извършва обредът.

            Кумът и кумата държат венчалните свещи. По-късно тях ги запазват като целебни. Ако по време на венчавката някоя от тях загасне, не я запалвали отново, за да не стане повторка на брака.

            В село Шейново в църквата булката е водена от сват-ерген, на когото младоженецът дава пари и чак тогава се доближава до булката преди свещеникът да ги обвърже с нея и да си разменят пръстените.

            След като венчалния обред завърши и след като роднините поднесат своите поздравления, цялото сватбено шествие излиза от църквата, където ги чака гайдарят. Всички се подреждат както преди и тръгват към дома на младоженеца.

            Според Дончо Меразчиев в село Горно Черковище веднага след венчавката всички присъстващи се изреждат да им честитят като им целуват венчилата.

            Родителите на момчето ги посрещат пред дома си и обявяват на всеослушание с какви ниви и добитък даряват младите. После ги въвеждат вътре.

            В село Дъбово според Къньо Кънев-Писанкънев при влизането в момковата къща става следното, което е особеност и липсва в другите села:

            „С хора, викове и гърмежи всички отиват в дома на младоженика. Сватбарите спират пред голямата порта на неговия дом, която е широко отворена. На височина, по-голяма от човешки ръст, е опънат червен конец. Първи влизат младоженците и скъсват червения конец. Свекървата ги посреща и захранва с хапка от питка, намазана с мед. Бабалъкът с дълъг прът, който стига до керемидите на къщата, започнва да пита най-близките на младото семейство какво ще му подарят. Например запитва бащата на булката какво ще подари. Той отговаря, че ще им даде нива в еди-коя си местност. Бабалъкът повтаря какво дава бащата и зарича, че ако не я даде, пороите да я отвлекат. Или ако подаряват животно, зарича, че ако не го дадат, вълците да го изядат. Така продължава ритуалът на даряването, докато свършат всички дарители.”

Вечерта е кулминацията на сватбата. Слагат се софри, идват много гости и се чуват виковете „Бре! Бре! Бре!“. Започва даруване. С. В., ж., р. 1952 г. от град Крън, свидетелства, че през 1969 г., когато е дарувала като булка й е помагала сестра й. Първо се дарува свекъра и цялата мъжка страна, а после – женската. (Наш краеведчески източник.)

 Пийналите сватбари думкат с вратите на долапите. В същото време бубалъкът и бубалъчката дават своите наставления на младите за тяхната първа интимна среща. (Бубалъкът е много близък по женска страна човек, който ръководи сватбата. Бубалъчката е съпругата му.)

            След свождането (акта) младоженецът излиза на двора и гърми с пищов, като показва булчинската риза, която доказва девствеността на младоженката. След това се пие подсладена с мед ракия. Веселието продължава до зори.

            По свидетелсво на Кольо Иванов в село Кънчево при мръкване младоженците се затварят в стая, дават им се упътвания от побащимите за извършване на половия акт на бяло легло. За честността се уверяват от еднолевово пехтиесто ясно червено петно, останало на леглото.

            Мариана Димитрова, род. 1945 год., от гр. Крън разказва, че, след като в неделя сутринта от семейството на момчето отиват за кумовете, после отиват в дома на момичето, където кумата облича булката, изнасят чеиза и извеждат булката. После излизат на площада – пеят, играят, после в дома на младоженеца е същинската сватба с дълги маси, ядене и дарове.

            Иванка Грозева от град Крън, чиято сватба е била през 1967 год., споделя, че нейната кума е купила булото й и роклята й. Сватбата е била на двора в дома на младоженеца. Имало е чиния с жито и бонбони и менче, което е било ритано. Всички дарове са били в месали.

            Радка Иванова от град Крън, чиято сватба е била през 1961 е пулучила като дар хурка. Това се е правело, за да е работна снахата.

            В село Юлиево според Койчо Цанков по време на венчавката пред църквата не е бивало да се срещат две сватби.

            Марияна Ибришимова-Петрова, изследовател на село Шипка, пише: „Ако булката не е „честна” свирни, песни и веселие заглъхват. Сватбарите си отиват, а булката е охулена и дори – бита! В Шипка са регистрирани случаи, когато тя е прогонена и си отива в бащината къща. Грехът се изкупва, когато баща й даде на зетя значителна парична сума или недвижим имот. Тогава прибират булката отново и всичко се забравя. Така икономическите отношения възстановяват хармонията в социалния живот.”

Местни традиции и обичаи

Анкета

Подкрепяте ли инициативите за деца на Общинска библиотека Искра"

Гласувай Резултати