Сватбени обичаи при българите

ОБРЕДНИТЕ ЛИЦА

            В Казанлъшкият край периодът между годежа и сватбата е бил сравнително кратък. Но все пак има известно времетраене, през което момъкът и девойката са в ролята си на годеници. Те са все още ерген и мома, но не съвсем. Ергенът вече не е свободен, а тя е свършена мома. В дома на девойката се правят седенки, на които се припяват годениците, например така:

 

Вода тече по бяло камъче,

че кой тича вода да налива?

Донка тича вода да налива.

Че кому я на поле занася?

На Иван на поле я занася –

да не рече изгорях за вода,

най да рече: Изгорях за Донка,

за Донкино бяло лице,

за Донкини черни вежди,

за Донкина кръшна снага!

 

            През времето до сватбата двете семейства приготвят онова, което са се задължили за сватбата. Понякога даровете се определят не само от обещанията, но и по традиция. На събирания, които нямат обредна същност, се извършват определени дейности, свързани с приготвянето на чеиза. Отношенията между годениците са строго платонически. Те се срещат по хора, по седенки и на полето, но в рамките на народната нравственост. През XIX век дори се е случвало майките на момичетата да правят на годеника магия за връзване (целта е временно лишаване от потентност), за да са сигурни, че той няма да престъпи нравствените забрани и да опозори семейството преди сватбата.

            Годениците се отличават от останалите моми и ергени и по начина си на обличане. Носят накитите, дарени на годежа, държат се подчертано по-сериозно и са по-прецизни в облеклото си.

            Марияна Ибришимова-Петрова, изследовател на село Шипка, пише:

            „ „Сгоденичеството” – основен ритуал в предсватбените практики, поставя началото на сватбената обредност. Сгоденицата не трябва да „хойка” безразборно из махалата, за да не я намрази сгоденика й. А той, когато ходи на гости при нея, трябва да си изуе обувките. Сгоденицата веднага ги обръща с върховете към входната врата – ако токовете сочат навън, значи не са доволни от него. В събота вечер сгоденицата се къпе и всяка мома гледа да се намокри с водата от коритото – да има късмет и тя да се сгоди и да бъде булка.”

            По времето между годежа и сватбата се определят обредните лица, които ще играят важна роля в кулминацията на сватбения празник. Разбира се, главна роля играят двамата млади, които при българите в Казанлъшкия край по-време на сватбата са назовават младоженец и булка. Техните родители се наричат помежду си сватове, но названията за родство са свекър и свекърва (това са майката и бащата на младоженеца по отношение на булката) и дядо и баба (това са родителите на булката по отношение на младоженеца).

            Младоженците преминават в групата на семейните, това е изключителен момент в живота на българите, който е равен в своята изключителност на такива събития като раждането и смъртта. Но младоженците имат по-пасивна роля в сватбения обряд, други лица са по-деятелни и значими в своята насочваща роля. Тези лица са регламентиращи за спазването на традицията и имат право да движат сватбения процес в неговите осветлени от вековете рамки. Централно място между тези лица са на кумът и кумата, които са семейна двойка. Казано е, че сватба без кум не бива. Кумството в народната традиция е наследствено. То е подобно на родство и навярно произтича от древни кръвно-родствени отношения, които след навлизането на християнството се видоизменят. Това личи от факта, че обикновено този, който е кръстник на младоженеца, става кум. След това той или неговите потомци стават кръстници на децата на младото семейство.

            Ето как описва значението на кума и кумата Стойко Стойков, който е изследовател на село Запалня: „Каквото каже кумът, това се прави. Неговата дума на две не става. Около него се въртяха шетачките и бубалъка. Бубалъкът тича за всичко.”

            Другите две обредни лица се наричат побащим и помайчима. Помайчимата е обикновено по-голяма омъжена сестра на младоженеца, а нейният съпруг, който се пада зет на младоженеца, е побащим. Побащимът е фактическият ръководител на сватбата. Той весели сватбата и е смешният обърнат двойник на кума. Тъй като кумът е със сериозна и осветена от традицията важност.

            В село Елхово вместо побащим и помайчима наричат тия обредни лица бабалък и бабалъчка. Стефан Овчаров свидетелства, че в Елхово: „Побащимът (бабалъкът) и помайчимата (бабалъчката) са най-дейните хора на сватбата – те ръководят целия ритуал.”

            Дончо Меразчиев така описва ролята на бабалъка в сватбеното тържество в село Горно Черковище: „Бабалъкът още от събота е нащрек и той командва изцяло сватбата.”

            Друго обредно лице в Казанлъшкия край е деверът (шаферът), който е момче на 10-12 години и е син на побащима и помайчимата, т. е. пада се племенник на младоженеца. Това дете носи сватбеното знаме и подобно на младоженеца е закичен със сватбена китка. Зълвата (шаферката) е неомъжена сестра на младоженеца, която заедно с други моми пее закачливи песни на сватбата. Момците, с които младоженецът е ергенувал съставят групата на играчите на сватбата.

            Водачът на музикантите е лице с изключителна важност, тъй като обикновено той е най-добрият познавач на обичаите и на цялата сватбена обредност. Последователността при движението на сватбеното действие зависи в голяма степен от него. Според Христо Мактуров в село Шейново са съдели за състоянието на младоженеца от категорията на сватбената музика в деня на сватбата.

            В различните селища са били на почит различни музикални инструменти. В Енина това е била гайдата, а в Горно Черковище по свидетелство на Дончо Меразчиев – цигулката. Други сватбени музикални инструменти са кларинетът, а също така и най-вече - тъпънът.

            Стойко Стойков свидетелства за ролята на музиканта в село Запалня следното:

            „Извеждането става с музика, а дружките пеят известната в цяла България „Ела се вие, превива…” Обикновено момата се просълзява. Някога дядо Цоньо Цигумаря (не Цигуларя, а Цигумаря), който свирел на кеманче и в същото време пеел, забележел ли, че булката пролива повече сълзи, отоколкото трябва, сменял песента и нареждал:

 

Не плачи, моме, гату са жениш.

Най плачи, га с малка ямичка

голяма дупка земиш да кърпиш!”

 

            Вътрешната йерархия на сватбеното тържество се определя в периода между годежа и сватбата. Всички тези обредни лица е необходимо да бъдат определени като конкретни личности непосредствено преди важното събитие.

            Марияна Ибришимова-Петрова, изследовател на село Шипка, пише:

            „С обичаите и поверията в селището е свързан и изборът на деня за сватба. Сватба се прави в пълнолуние, за да бъде всичко в живота на младите пълно и на чифт дата, за да се размножават. На сватба празен не се отива, но сред подаръците не трябва да има орехи, защото ще се карат младоженците и в живота им ще има кавги.”

 

 

Местни традиции и обичаи

Анкета

Подкрепяте ли инициативите за деца на Общинска библиотека Искра"

Гласувай Резултати